Де юре, Фед е агентътна Конгреса в издаването на банкнотитеи вкарването на информацията (електронните импулси) в софтуера на паричната система на американския долар. Той е определен от Конгреса да вършитова. Конгресът можеда определи всеки, който си пожелае. Тук няма да говоря за това, че на практика (де факто) Уолстрийт, казва на Конгреса, какво да нарежда на Фед, но това е политически проблем.
Фед не можеда управлява паричнотопредлагане, както всичкиси мислят, а едва неотдавна икономиститеот Банката на Англия излязоха с документ, който признатова. Фед, кактои всяка нормална централна банка, може ЕДИНСТВЕНО да определя и поддържаосновния лихвен процент, но не и количеството пари в системата (т.е. не може да управява т. нар. парично предлагане). Фед създава необходимите за банковата система резерви.
Икономистите от банкатана Англия потвърдиха неотдавна (а товаММТ го казваот 25 години), че търговските банки не отдават резерви катокредити на своитеклиенти, и не се нуждаят от резерви или депозитипърво, за да могат да издадаткредит след това. Кредитите създават депозититев банковата система, а не обратното. Търговската банка издавакредит, когато има клиент с добракредитна история, искащкредит. Едва следкато издаде кредита, търговската банка набавянужните й резервиили от междубнковияпазара за резерви, или, в краенслучай, от централнатабанка.
Защо Фед действаавтоматично, неволево и не може да определя паричното прдлагане?
Ежедневно търговските банкииздават нови кредитина своите клиентипо гореописания начин(без да се нуждаят предварително от резерви ). Когато товастава, банковата системаима нужда от повече резерви за междубанковите разплащания – търговскабанка издава нов кредит, отваря нов депозит на кредитополучателя, следкоето клиентът можеда купи нещос кредита и да плати на продавача, който има сметка в другабанка. Когато в банковата система има по-малко резервиза междубанкови разплащания (в горния пример за разплащането между банката на купувача и тази на продавача), отколкото е необходимо, това би повдигналолихвения процент, тъй като на междубанковияпазара ще има наддаване за резерви, които фактически липсват. Ето защо, ако Фед (централната банка) иска да поддържаизбрания от негоосновен лихвен процент, той трябва да създаде и вкаранужното количество резервив банковата система. Как го прави? Като купува ДЦК от банките на вторичния пазар за ДЦК (по законФед няма правода купува ДЦК директно от Министерствотона финансите). ЗначиФед купува ДЦК с резерви, коитосъздава от въздуха и по този начин лихвениятпроцент няма да се покачи над избраната от Фед стойност.
Обратното – когатов банковата системаима повече от нужните на банкитерезерви, това би накарало лихвения процентда спадне до 0, отново компрометирайки избранияот Фед основенлихвен процент, защото търговските банкине държат излишнирезерви като активина балансния си лист, тъй каторезервите не им носят лихва. Затоватърговските банки винагисе стремят да се отърват от излишното количество резерви, продавайки ги на някоя друга банкана междубанковия пазарза резерви. Когатообаче в банковатасистема, като цяло, резервите са в по-голямо количествоот необходимото, банкитеще смъкват цената(лихвата) все повечеи повече, самои само да могат да се отърват от ненужнитеим резерви. Товаби довело основниятлихвен процент до нула. За да не го допусне, и за да поддържа избрания от него основен лихвенпроцент, Фед автоматичнопродава носещи по-голяма лихва ДЦК, в количеството, коетое достатъчно да изтегли излишните резервиот банковата система(банките купуват ДЦК с резерви).
Та затова казваме, че Фед действаневолево, тъй катовкарването и изкарванетона резерви в банковата система от страна на Фед става автоматично, за да може да поддържа избрания положителеносновен лихвен процент– това са чистомонетарни, а не фискални операции и нямат връзка с реалната икономика.
Правителството (Министерството на финансите), чрез дискреционната си фискална политика, също създава и унищожава резерви, но го прави волево, когато разходва и определя данъците.